Макар да се смята за един от основните причинители на редица хранителни аномалии, захарта е продуктът, който настойчиво присъства в живота ни. Дали е необходимо зло или е изпитание за сетивата ни? Фактите в световен мащаб, макар и красноречиви, все още трудно се възприемат на всекидневно ниво.
Фактите
Световната здравна организация препоръчва дневната доза на “свободни захари” да бъде по-малко от 10%, като редукция до под 5% би довела до допълнителни ползи за здравето. “Свободни захари” са такива, които се срещат натурално в меда и плодовите сокове, но също и добавената захар в различни видове храни и напитки. Добавените захари могат да бъдат открити върху етикетите на продуктите. Често срещани са: глюкоза, царевичен сироп, кафява захар, декстроза, малтоза, захароза, както и много други.
Храните, които смятаме, че имат най-голямо количество добавена захар, като бисквити, понички, сладолед, торти и др., не са единственият източник на захар в нашата храна. Голямо количество от приетата захар идва от безалкохолни напитки, енергийни напитки, плодови напитки, подсладени кафета и чайове, хляб, дресинги за салати, зърнени закуски, йогурт и много други, поради което трябва да подхождаме с повишено внимание към всички продукти, които консумираме.
Захар и биохимия
Проблемът с пристрастяването към захарта е свързан с това, че натурално не съществуват такива големи количества захар, каквито се намират в храните с добавена захар. В природата, захарите обикновено са обградени от фибри – вид “контейнер”, който значително намалява експозицията на организма към захарите, а също така предпазва от прекомерна консумация, тъй като създава чувство за ситост. Като се премахне тази “бариера” в кръвта се внася пълното количество от приетата захар, което води до значителен биохимичен отговор. Когато това се кумулира, води до нежеланите ефекти от чистата захар.
Съвместно проучване между Департамента по медицина в нюйоркския център за проучвания на затлъстяването и Департамента по психология на Мичиганския университет установява кои са най-проблематичните храни, водещи до пристрастяване при около 500 човека и ги степенува по следните критерии: гликемичен товар, съдържание на мазнини, съдържание на сол и предварителна обработеност на храната. Резултатите ясно показват, че по-високото съдържание на мазнини, високия гликемичен товар (високо съдържание на рафинирани въглехидрати) и по-високата степен на предварителната обработеност повишават значително способността на една храна да доведе до пристрастяване.
Пристрастяването към “храните-боклуци” може да се превърне в много сериозен проблем, тъй като това поведение става неконтролируемо и човек се чувства безсилен да се справи. Обикновено патологичния цикъл изглежда така: в определен момент човек решава да се освободи от тежкото бреме на нездравословната храна и излишните килограми, обещава на себе си и на своите близки, че ще го направи и наистина го вярва, но след известно време компулсията да консумира онова “любимо/вкусно” ядене надделява и човекът се връща към стария навик и се чувства ужасно, защото започва да се самоопределя като слабохарактерен/без воля. В случаите на истинско пристрастяване към храна проблема съвсем не е толкова прост. Биохимичните процеси, които предизвикват копнежа към лоша храна надделяват над силата на волята.
Контрол – извън контрол
Еволюционно, нашето тяло и мозък са устроени по такъв начин, че когато се нахраним, особено с вкусна храна, чувството на ситост да бъде придружено от чувство на удоволствие. Това е пряко свързано със състава на храната. Модерните “храни-боклуци” съдържат огромно количество мазнини, въглехидрати и сол, което кара тялото и мозъка ни да се “излъжат” и да ни накарат да се чувстваме много добре, въпреки че реално ние нямаме нужда от тези хранителни субстанции. Когато ние ядем броколи, ябълки или чиста пържола (без много мазнини) в центъра на удоволствието в нашия мозък се отделя ниско до средно ниво на допамин, но когато консумираме сладолед, бързи-храни (бургери/панирано пиле), понички и т.н. допаминовото освобождаване е огромно. Удоволствието, което изпитваме ни кара да копнеем и да се прехранваме с тези храни отново и отново. Така обаче се случва нещо, което не можем да предвидим – в нашия мозък съществува система за обратен контрол -при много често стимулиране на голям брой допаминови рецептори се активира системата за регулация-надолу (мозъчната тъкан започва да разгражда част от рецепторите за допамин, за да се предпази от прекомерна стимулация).
Когато това се случи и ние имаме по-малко допаминови рецептори, много по-бързо започваме да се чувстваме нещастни и да копнеем силно за онова “нещо”, онази храна, която ни кара да се чувстваме добре, но когато поемем същатото количество, както обикновено, това не води до същото удовлетворение, и ние приемаме още по-голямо количество, за да достигнем познатото ни удоволствие. Този феномен е известен като „развитие на толеранс“. Така се увеличава значително обема на консумираната храна и се засилват лошите ефекти за здравето и самочувствието, като човек трудно може да разпознае себе си в огледалото.